Технологии
Иконография – същност
Икона се нарича изображение на Самия Бог, на Богородица, на ангели или светци. Наименованието икона произлиза от старогръцката дума econe, която означава образ, изображение. Образът се освещава от свещенослужител, като по този начин получава благословение от лицето на цялата църква за ползването му за Богослужение. Освещаването е и критерий за богословското съдържание на иконата. Съмнителни по съдържание и техника на изпълнение икони не се освещават и не могат да участват в литургическия живот на Църквата.
  Първата икона ни е дадена от самият Господ. Това е Неръкотворният образ. Според Светото Предание, след като измил лицето си,Спасителят взел чиста кърпа и се  избърсал. При избърсването ликът му се изобразил върху кърпата. След като болният княз Авгар се помолил пред този образ, оздравял.
  Православния християнин се моли не на иконата като предмет, а на този, чието изображение е върху нея. Молитвата се възнася от образа към Първообраза. Иконата във вида, в който я знаем сега, се е утвърдила през 5-6 век. Преминала е дълъг път на развитие във времето. През първите векове на Християнството изображенията много често са били символични. Това е правено с цел да се избегнат гоненията от страна на официалните власти. Спасителят се е изобразявал като добрия пастир , като риба и т.н. Тези сюжети са много близки до езическото римско изкуство, чиито корени всъщност ползват. Такива изображения има запазени в римските катакомби. В същите катакомби вече се среща и образа на Богородица като майка с дете, в иконографски тип Оранта. След официалното признаване на християнството и прекратяване на гоненията, отпада нуждата от символични изображения. Образите вече се изписвали според църковното Предание.  Иконописта се развивала предимно в Източната Римска Империя или Византия. Има запазени икони от манастира „Света Екатерина” в Синай, датиращи от 5-7 век. Най-старите известни икони са изпълнени с восъчни бои  (енкаустика) върху дърво. Като техника, технология и използвани материали тези икони са сходни до фаюмските портрети. В последствие има няколко тежки периода за иконописта, свързани с иконоборческата ерес. Седмият вселенски събор осъдил иконоборците и постановява да се почитат светите икони. Окончателно иконопочитанието е  утвърдено от Поместния Константинополски събор при императрица Теодора. След разделянето на Църквата на Източна и Западна, иконописта се запазва в истинския си вид във Византия. Народите, приели християнството от източноправославната църква, възприемат и утвърдената  вече иконография, като внасят в нея свои национални черти. Това се случва без да се променят постулатите на канона. За целта от особена помощ е т.нар. ерминий- специфични ръководства за иконописците.
 През периода 8-17 век основна техника в иконописването става яйчната темпера. Разцветът на религиозната живопис е очевиден, създават се отделни художествени центрове. Основна черта на тези произведения в разглеждания период е силноизразената им духовитост. След 17 век маслените бои започват да се използват от майсторите зографи. Заедно с новите техники и багрила се прокрадва и западноевропейското католическо изкуство. Навлизат сюжети от религиозните западни картини с тяхната екзалтираност. Декоративните барокови елементи изобилстват, за сметка на духовното чувство.
 В последните десетилетия се наблюдава своеобразно връщане към каноничната икона. Има разбиране на нейните канонични качества, свойства и излъчване. Не трябва да се забравя, че православната икона не е само творение на един автор, а е съборно творение на цялата църква.
Както е казал Архимандрит Рафаил- това е Богословие с бои.

Иконография – Технология

За да бъде една икона дълготрайна, трябва да се използват качествени материали и най-вече да се спазва технологията, която е издържала проверката на времето. Иконата като физическо тяло се състои от три основни елемента – основа, грунд, живописен слой. Всеки един от тях е важен за качеството на иконата, като има технологични условия, които обезателно трябва да се спазват.
 Основа: Основата е дървена. Представлява дъска, която е или цяла- от едно дърво, или от слепени отделни детайли. Дървото трябва да е сухо, без дефекти. Препоръчително е  основата да бъде стабилизирана с кушаци. Кушаците са дървени елементи, предотвратяващи измятането и напукването на основата и живописния слой. Те могат да бъдат щорцови (фиг.1) или гратови, като последните се делят на клиновидни и обикновени (фиг.2).При по-ценните икони се прави и вкопаване на полето- т.нар.”ковчег”.Видът на дървесината също е от значение. Най- ценни са дървесните видове, които не гният и не са податливи на вредители – махагон и кипарис. След съответна обработка обаче могат да се използват липа, бор,смърч и др. Нелицевата част се минава с консервационен грунд и се лакира с дърводелски качествен лак.
Грунд: След като основата бъде подготвена върху нея се залепва платно, което трябва да е тънко. Това осигурява допълнителна здравина. Използваното лепило е от животински произход- туткал. Самият грунд представлява туткален разтвор, в който са добавени креда или умъртвен гипс. Понякога се добавят и други вещества. Нанася се многократно с четка или шпакла. Шлайфа се до мраморен блясък. След като повърхността е равна, без шупли или грапавини се прехвърля изображението от хартията върху грунда. Полученият контур се издрасква леко със стоманена игла.

Живописен слой: Характерно за иконописта е използването на метално – декоративно покритие- шлакметал или злато, по-рядко бронз на прах. Шлакметалът  представлява имитация на злато във вид на много тънки метални листи (варак). Залепва се и се обработва по същия начин както и златото. Местата, където ще има метално покритие се полират до съвършен блясък. Самото закрепване се осъществява по няколко начина според вида на лепилния състав: чрез маслен миксион, синтетичен полимент или естествен полимент с болюс. Понякога металното покритие се украсява с декоративни елементи чрез гравировка или напластяване с грунд. Полирането допринася допълнително за декоративния ефект.
 Според канона и традицията за изписване на икони се употребяват яйчни темперни бои, като е допустимо и използването на темперни бои със свързател естествена растителна боя. Боите се разтварят със жълтъчна емулсия или емулсии на базата на растителната смола. Препоръчително е четките да са с мек естествен косъм (котка, самур или катеричка). Получената живописна повърхност трябва да е равна и гладка. След изсъхването на боите се пристъпва към лакиране с мека четка. Целта е да се защити живописния слой от неблагоприятни атмосферни условия. Изборът на лак зависи от предпочитанията на иконописеца и условията, при които ще стои иконата.
След тази процедура иконата е завършена.    

Василий Филипов
Сайтът е създаден от ТАНГРАМ МЕДИА ООД
Порталът на Варна и областта за недвижими имоти ИМОТ ДНЕС
Произведия на изкуството от Български творци РОДНОТО